Станиславски или Брехт…?

Изживявайте или Показвайте, че изживявате!

Ще Ви предложа един текст, цитат от Росица Тончева, извадка от сайта spiralata.net!

Това, което ще прочетете се отнася за театъра или дори по-широкото понятие сценично изкуство!

Но в живота е същото и дори още по-същото!

За да разберете, това което ще прочетете, може би ще Ви трябва не само един прочит, може би 2, може би 5, може би 20 прочита!

Но, Ви уверявам, че ще си заслужава!

Ако прехвърля това, което ще прочетете към дистрибуцията на продуктите на Форевър Ливинг и целия бизнес свързан с тази дистрибуция, ще разберете, защо едни хора Успяват и защо повечето хора, така и не стигат до Успеха.

Не само във Форевър, но и в живота, като цяло!

И сега обещания текст:

„Имало два начина да се играе на сцената – по Станиславски и по Брехт. По Станиславски актьорът трябва да се слее с образа на героя си, да се превъплъти изцяло в него, забравяйки себе си. А по Брехт точно обратното – да остане на дистанция и по скоро да имитира чувствата на героя, отколкото истински да ги чувства. Човърка ме въпросът кой е прав – първият или вторият, така или така. Дали да „изгориш“ по Станиславски или да съхраниш центъра си и да имитираш,,горене“ по Брехт. Задавах този въпрос през годините на различни умни хора и те ми отговаряха различно, но все в стил или-или. Споделих терзанията си с Мария. Всички, които я познаваме знаем, че тя има постоянна връзка с „кораба-майка“, така че трябваше да знае отговора. Отговори ми така: „Само, когато интегрираш на 100% Станиславски, можеш да бъдеш по Брехт.“ Просто, ясно и абсолютно неразбираемо. Имам недостатъка да разбирам, но да не схващам нещата, които не са подплатени от личните ми преживявания, така че отговорът на Мария влезе в папка „чакащи“ да бъдат истински разбрани.

Изглежда по Станиславски ти си тотален, но и си напълно загубен. Всъщност ти си на сцената, но не си осъзнат за ролята. Защото ти си изчезнал като себе си и си се претворил в ролята. Не само си напуснал дома, но и си забравил за него и си на улицата под слънцето и дъжда, изложен на вятъра и на всички рискове. И в това състояние правиш всичко на живот и смърт и много често се нараняваш. И точно поради нараняването обикновено се отказваш и влизаш в социално-обусловената матрица на готовите шаблони, които ти дават готови формули за това какво да чувстваш и мислиш и как да постъпваш в различните житейски ситуации. И това е връщане в утробно състояние, в състоянието на зърното. Зърното носи потенциал за всичко, но това е само възможност и дори и то не знае какво ще излезе, докато не го види в растеж и опит. И макар да изглежда парадоксално повечето хора живеят именно така. Те са като един фонов шум. Чувстват и мислят чувствата и мислите на телевизионните си фаворити, говорят заради говоренето на други говорещи като тях, движат се и действат като биороботи, а зърното на личността им остава дълбоко заровено някъде в съществото им и дори и те самите никога не научават за неговото съществуване. Но тъй като мястото, което трябва да бъде заето от личността не може да остане празно и ако нямаш нещо, поне трябва да имитираш, че го имаш, то на мястото на непорасналата личност се развива голяма и влажна сянка, която трябва да бъде удържана и контролирана от също толкова голямо и силно его. И няма нищо лошо нито в сянката, нито в егото. Но май те трябва да служат на личността, а не личността на тях. И това дотук изглежда като да е по Брехт. Но не би могло. Няма как да е толкова опростенческо. Не и когато става въпрос за Брехт. Защото всъщност Брехт надгражда Станиславски. Но можеш да го разбереш само, когато си минал през тоталността, през огъня на Станиславски. Когато си имал куража да опитваш пак и пак, и пак. И си следвал само повика на сърцето. И при всяко завръщане у дома си бил безпощадно честен със себе си. И си интегрирал сянката си малко по малко. И си обезсилвал егото си малко по малко. И така си правил възможен растежа на личността. Но за да се случи това трябва да се осмелиш и да напуснеш дома, да излезеш в непредсказуемия свят на Станиславски. Излезеш ли, рано или късно ще стигнеш до Брехт. Преди това изглежда, че си по Брехт, но само прилича на Брехт, всъщност е нищо, само възможност. Осъзнатият, пълноценният живот започва, когато си минал през всички личностни драми по Станиславски и си в надличностните селения на Брехт. Личността е зряла и вече не занимава съзнанието ти с детските си игри – някой те обидил, друг не ти угодил. И разбира се сега пак можеш да бъдеш по Станиславски и да си автентичен. Но то е различно. Различно е заради опита и зрелостта. Сега пак можеш да се нараниш и да се разгневиш истински. Всичко е същото – и чувствата, и проявленията, и резултатите. Отстрани няма разлика. Разликата е в теб. Разликата е, че това е вече твоят избор. И Брехт казва точно това – бъди тотален, но защото ти си го избрал, а не защото живота те е въвлякъл. И тогава чудото се случва. При Станиславски си на сцената, но не знаеш, че си в роля. И то е за да натрупаш опит. Защото само когато си абсолютно беззащитен, раним и уязвим можеш да опознаеш състоянието в цялата му дълбочина. При Брехт вече знаеш и ти избираш да си на 100%, защото си научил правилата. И се потапяш напълно, но понеже си буден и наблюдателен веднага интегрираш опита и го претворяваш в осъзнаване. И може би това е начинът да се обединят. Животът ти да е Брехтовски, а участията ти да са по Станиславски. При Брехт се променя скоростта и се повишава многократно способността да се улавят малките детайли, а всъщност малките детайли носят истинската информация.

Така се случи, че аз разбрах тези неща по този начин. Моят учител по дишане казваше, че две са силите, които движат човека – любопитството и страха. И когато любопитството работи страхът стои отстрани и си почива. Когато любопитството изчезне, страхът се надига, побутва те и казва – „Е, какво стана, аз ли вече да те уча“. Убедена съм, че времето в момента е такова, че всеки ще получи своя шанс. И това ще стане най-лесно през взаимоотношенията. Може би с родителите, може би с децата, или с приятелите. Нужно е просто да не страните от участие, да се осмелите, любопитството ви да бъде по-голямо от страха и от гордостта, и от егото, и дори от комплексите ви. Защото наученото от книги, семинари и практики е чудесно, но няма тежестта на преживения и осмислен опит. Но дори и да не се осмелите, трябва да знаете, че душата пак се движи по пътя, който сама е избрала – с вас или без вас. Просто, ако не участвате, съзнанието ви ще мине спящо през процеса.

Ние идваме във вече създадена матрица, в която сме сътворци. Не можем да изберем да участваме или не – наличността ни в системата вече е участие. Но можем да изберем как да участваме. И изборът не е Станиславски или Брехт. Само така изглежда. Изборът е със сърце или без сърце. Ако участваме без сърце животът постоянно ще ни вкарва в ситуации, които да предизвикват нашето сърце. И това са ситуациите, в които страхът ни побутва. Ако участваме със сърце ще трябва да опознаем Станиславски. Да забравим кои сме и откъде сме и да играем на живот и смърт. Когато стигнем до Брехт пак ще играем така – на живот и смърт. Но това вече ще е наш избор, наше решение. Ще помним кои сме и ще знаем, че нищо не е на живот и смърт, но ще го играем така сякаш е на живот и смърт. Пътят към Брехт минава през Станиславски и се състои в достигане на осъзнато, интелигентно, изпълнено с уважение взаимодействие вътре в нас.

ТАКА ЧЕ: Станиславски или Брехт? Хаос или структура? У дома или на улицата? В центъра или в периферията? А защо не и двете? АЗ ГИ ИСКАМ И ДВЕТЕ!“

Пожелавам Ви Упоритост за постигане на Успех в дистрибуцията с Форевър, защото това е „Най-добрата бизнес възможност на света“!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


осем × 7 =